Постинг
26.06 13:31 -
За смисъла на Крещене
Твърде често се случва човек да дойде при свещеника и да каже: „Искам да се кръстя.“ – „А защо?“
– „Защото повярвах в Бога.“
Но ако започнеш да му задаваш въпроси, се оказва, че животът му по никакъв начин не се е променил от това „повярване“ в Бога.
Такъв човек няма право да иска кръщение.
Ако мислите за кръщение, представете си какво ще стане: ще ви доведат при Христос и ще ви бъде зададен въпросът:
„Отричаш ли се от сатаната и от всички негови дела, и от всички негови служители, и от цялата му гордост?“
Можем ли да отговорим на това: „Да, отричам се!“, ако сме само доволни, че сме чули за Христос и искаме да бъдем с Него, та нека Той да ни закриля? След това се задава въпросът:
„Желаеш ли да се съединиш с Христос?“
И ние отговаряме: „Да!“. Но какво означава това?
Нима означава, че искам да внеса в отношенията си с Христос цялата си греховност, цялата нечистота, цялото безобразие на живота си, просто да Му ги поднеса и да кажа: „Хайде да бъдем приятели!
Аз си оставам такъв, какъвто бях, а Ти ме спасявай, както знаеш.“
Разбира се, че не!
Говоря грубо, не говоря богословски, но всъщност това постоянно се случва.
Идваме при Христос с надеждата Той да направи за нас онова, което ние самите сме длъжни да направим и за себе си, и за Него.
В кръщението има момент, когато се потапяме в осветените води.
Между другото, вероятно знаете (а може би и не), че думата „кръщение“ не произлиза от думата „кръст“, а от славянска дума, която означава „потапяне“.
Казвало се е: „крести се корабът“, тоест потънал е на дъното, загинал е.
И ето, ние идваме да се кръстим и се потапяме с глава в тези води.
Това е много ярък, прост и сам за себе си говорещ образ.
Ако само се потопиш с глава в тези води и не излезеш от тях, това е смърт.
И действително, ние сме призвани да влезем в Христовата смърт или, по-точно, да умрем за всичко онова, което съставлява основния грях на човечеството и е било причина за Неговото въплъщение, причина за Неговото разпятие, причина за Неговата смърт, причина за Неговото слизане в ада.
Ако не се отричам от това поне с волята си (разбира се, никой не става светец мигновено), ако с решимост не се отдалечавам от него, ако не се отричам с цялата сила и пламенност на душата си от онова, което е убило Христос, нямам право да се потапям в тези води.
И ще изляза от тези води очистен дотолкова, доколкото искрено съм пожелал и съм се решил – говоря именно за решимостта – да умра за онова, което е било причина за разпятието и смъртта на Христос, за гоненията срещу Него и за омразата към Него.
И ние излизаме към нов живот от тази стихия на смъртта, отново дишаме въздух, отново сме живи, но вече не сме същите: умрели сме с Христос за греха и живеем с Христос в светостта.
Струва ми се, че е много важно да размишляваме върху това не само преди да се кръстим (повечето от нас са били кръстени в младенческа възраст, а някои и по-късно), но и периодично да си задаваме въпроса: аз поех този път – имах ли право да го направя?
Чрез смъртта на Исус и възкръсването - ДА!
В какво състояние съм сега?
Мога ли по някакъв начин да обновя в себе си кръщелните обети, чрез вътрешен обрат, чрез нов подход да поставя ново начало?
А ако не, трябва сериозно да се замисля дали имам право да се наричам християнин, дали имам право да наричам Христос свой Спасител, дали имам право да пристъпвам към Светите Тайни.
Защото механично спасение не съществува; спасението се ражда от живото сътрудничество между Бога и човека, но човекът може и трябва да внесе в това сътрудничество толкова, колкото и Бог.
Бог дава Своята Божествена благодат и сила, а ние трябва да принесем пълното отдаване на себе си, откритостта и верността към Него, защото вярата се състои не само в увереност, но и във вярност.
Митр. Антоний Сурожски.
– „Защото повярвах в Бога.“
Но ако започнеш да му задаваш въпроси, се оказва, че животът му по никакъв начин не се е променил от това „повярване“ в Бога.
Такъв човек няма право да иска кръщение.
Ако мислите за кръщение, представете си какво ще стане: ще ви доведат при Христос и ще ви бъде зададен въпросът:
„Отричаш ли се от сатаната и от всички негови дела, и от всички негови служители, и от цялата му гордост?“
Можем ли да отговорим на това: „Да, отричам се!“, ако сме само доволни, че сме чули за Христос и искаме да бъдем с Него, та нека Той да ни закриля? След това се задава въпросът:
„Желаеш ли да се съединиш с Христос?“
И ние отговаряме: „Да!“. Но какво означава това?
Нима означава, че искам да внеса в отношенията си с Христос цялата си греховност, цялата нечистота, цялото безобразие на живота си, просто да Му ги поднеса и да кажа: „Хайде да бъдем приятели!
Аз си оставам такъв, какъвто бях, а Ти ме спасявай, както знаеш.“
Разбира се, че не!
Говоря грубо, не говоря богословски, но всъщност това постоянно се случва.
Идваме при Христос с надеждата Той да направи за нас онова, което ние самите сме длъжни да направим и за себе си, и за Него.
В кръщението има момент, когато се потапяме в осветените води.
Между другото, вероятно знаете (а може би и не), че думата „кръщение“ не произлиза от думата „кръст“, а от славянска дума, която означава „потапяне“.
Казвало се е: „крести се корабът“, тоест потънал е на дъното, загинал е.
И ето, ние идваме да се кръстим и се потапяме с глава в тези води.
Това е много ярък, прост и сам за себе си говорещ образ.
Ако само се потопиш с глава в тези води и не излезеш от тях, това е смърт.
И действително, ние сме призвани да влезем в Христовата смърт или, по-точно, да умрем за всичко онова, което съставлява основния грях на човечеството и е било причина за Неговото въплъщение, причина за Неговото разпятие, причина за Неговата смърт, причина за Неговото слизане в ада.
Ако не се отричам от това поне с волята си (разбира се, никой не става светец мигновено), ако с решимост не се отдалечавам от него, ако не се отричам с цялата сила и пламенност на душата си от онова, което е убило Христос, нямам право да се потапям в тези води.
И ще изляза от тези води очистен дотолкова, доколкото искрено съм пожелал и съм се решил – говоря именно за решимостта – да умра за онова, което е било причина за разпятието и смъртта на Христос, за гоненията срещу Него и за омразата към Него.
И ние излизаме към нов живот от тази стихия на смъртта, отново дишаме въздух, отново сме живи, но вече не сме същите: умрели сме с Христос за греха и живеем с Христос в светостта.
Струва ми се, че е много важно да размишляваме върху това не само преди да се кръстим (повечето от нас са били кръстени в младенческа възраст, а някои и по-късно), но и периодично да си задаваме въпроса: аз поех този път – имах ли право да го направя?
Чрез смъртта на Исус и възкръсването - ДА!
В какво състояние съм сега?
Мога ли по някакъв начин да обновя в себе си кръщелните обети, чрез вътрешен обрат, чрез нов подход да поставя ново начало?
А ако не, трябва сериозно да се замисля дали имам право да се наричам християнин, дали имам право да наричам Христос свой Спасител, дали имам право да пристъпвам към Светите Тайни.
Защото механично спасение не съществува; спасението се ражда от живото сътрудничество между Бога и човека, но човекът може и трябва да внесе в това сътрудничество толкова, колкото и Бог.
Бог дава Своята Божествена благодат и сила, а ние трябва да принесем пълното отдаване на себе си, откритостта и верността към Него, защото вярата се състои не само в увереност, но и във вярност.
Митр. Антоний Сурожски.
Вълнообразно
Няма коментари
